„И нека ни говорят каквото си искат, и нека ни люлеят с всякакви приспивни интернационални песни, но Левски не е абстрактно понятие, абстрактни ценности и абстрактен свят, а е България.
Земята на нашите деди, границите на нашия език, традициите и обичаите, територията на нашия национален гений, който ни прави различни от световната матрица, от фермата, от бройлерската еднаквост на хората днес.“
Вижте, пълния текст на словото на тазгодишния носител на Национална награда „Христо Г.Данов“ за литература – българският поет, писател и драматург Недялко Славов, посветено на 180-ата годишнина от рождението на Васил Левски:
„Днес ни събира една от най-светлите дати в Българската история. На този ден преди 180 години се ражда Апостолът на свободата ни Васил Иванов Кунчев. Мислих много за днешния ден и думите отпадаха една по една – превъзходните степени, прилагателните, суперлативите, всичко отстъпваше, за да останат накрая две думи, които изчерпват живота на този най-сияен българин и те са Свобода или Смърт!
Ще прескоча всички политически прочети на Левски, пренаписването на делото му, влагането на смисли в думите му, каквито той никога не би и предположил, че могат да съществуват.Той не е нито платен интернационалист, нито щатен интербригадист, нито организиран радетел за световни революции и всякакви подобни колективни измами, взели милиони човешки жертви и всеки път тласвали човечеството към мракобесни времена и общества. Левски има едно дело и една вяра и те се наричат единствено и само свободна България. Искам да отбележа нещо, което е най-важното, когато се опитваме да разгадаем феномена Левски. Нека нито за миг не забравяме откъде иде той. Той иде от дома на Вярата. Дякон Игнатий е духовно лице, което вземайки етичната и нравствена енергия на християнството се завръща в мрачното робско българско битие с идеала на свободата. През пролетта на 1864 година, на връх Великден, в Сопот, той сам отрязва дългите си монашески коси и става мирски Дякон на Свободата. Има нещо много общо между изграждането на неговите тайни комитети и стотиците му последователи и учениците, следващи Христос, има и нещо трагично общо в турското правосъдие и предателството на българското чорбаджийство при осъждането на Дякона и присъдата над Христос, когато Пилат Понтийски оставя съдбата на Спасителя в ръцете на първосвещениците.
Преди месец бях поканен на председателствам журито на националния средношколски конкурс, посветен на рождеството на Левски. Изчетох стотици стихотворения и есета за Дякона писани от невинни души и чисти детски умове и мога да ви споделя със щастливо сърце- има надежда. България не е загубена. Асимилацията на националните ни ценности, рушенето на традициите ни, деструкцията на езика ни – всичко това е факт, но факт е и друго. Родовата памет, националното ни ДНК, което се предава по неведоми пътища са живи, пъпната връв на българина с майка България не е още прерязана. И тези деца го доказваха с творбите си. Аз съм трогнат и очарован от патриотичния им плам, от любовта и преклонението им пред Дякона Левски. Разбирам, че този възторг е неосъзнат в пълнотата му, разбирам, че е все още само емоционален момент, светла детска рефлексия, а не логически анализиран и осмислен апотеоз на делото му, но може би и именно това е най- важното. Говоря за инстинктивната ни потребност от Дякона. Да, бъдещето на България, нашите деца, имат нужда от Дякона. Защото той е вярата, той е еталона, той е запазената пропорция на националния дух, по който всяка едно поколение установява своето отклонение от българския национален идеал. И нека ни говорят каквото си искат, и нека ни люлеят със всякакви приспивни интернационални песни, но Левски не е абстрактно понятие, абстрактни ценности и абстрактен свят, а е България. Земята на нашите деди, границите на нашия език, традициите и обичаите, територията на нашия национален гений, който ни прави различни от световната матрица, от фермата, от бройлерската еднаквост на хората днес. В тази връзка ще кажа и още нещо много лично Идвам често тук. Това място, особено привечер, се превръща в своеобразна метафора за личността на Левски. Скромен, земен, човечен, народен, той никога не е обичал показността, героическите пози. Затова и паметникът му в Пловдив не е на площада, а е на това скромно, природно и естествено място. Бих казал, тук той е на точното, на своето място. Тук той е в сърцето на живота, за който навярно е мечтаел. И вярвам, че неговия дух е щастлив под полегатите лъчи на залязващото слънце, когато около чешмата привечер пред него се събират деца, майки и птици и изчакват своя ред в онази божа последователност, с която свободното Битие се подрежда в своята изначална хармония и простота.
Благодарим ти, Дяконе, че се случи на нашия малък и горд народ, благодарим, че те има.
